Los voluntarios de Shipka

Publicada el 11 de agosto de 1877

¡ Que aun el oprobio cubra nuestra frente

y Huellas del látigo, de pena inclemente;

que malos recuerdos de días sin honor

de nuestro horizonte nublen el fulgor;

que el siglo y la historia tenaces nos nieguen,

nuestro nombre infausto que sea, que rieguen

Belasitza vieja y el nuevo Batak

en nuestro pasado ciega oscuridad;

que torpes señalen con burlas sangrientas

las rotas cadenas, y al cuello la afrenta

nuestro largo yugo nos supo marcar;

Que libertad misma nos debieron dar!

¡Sea! Mas sabemos que en nuestro cercano

pasado brilla algo nuevo, sobrehumano,

que el pecho orgulloso nos hace latir,

e infunde y acrece robusto sentir;

porque en algún sitio, cumbre de montaña

que sostiene el cielo y en su azul se baña,

salvaje picacho cual faro de fe,

de inmortal proeza grandioso testigo;

porque hay un recuerdo del Balkan amigo,

un nombre que siempre vivo seguirá

y como leyenda su luz brillará,

un nombre glorioso, y clásico, y nuevo

como los Termopilas de eterno renuevo

que limpia la mancha y hasta responder

puede al vil calumnia, su diente romper.

¡Oh Shipka!

            Tres días batallones mozos

defienden el paso. Los valles boscosos

trémulos repiten bélico rugir.

¡Ataques terribles! Las hordas subir

por duodécima tratan la pendiente

que cubren cadáveres y sangre caliente

¡Enjambre tras otro! ¡Y nuevo huracán!

Al pico señala siempre Siuleiman.

¨!Adelante contra los esclavos!¨- grita.

Y con clamor fiero la horda se agita.

Por los aires trueno retumbó: ¨!Ala!¨

Del pico otro grito contestó: ¨!Hurra!¨-

Y de nuevo balas, y piedras y leños

los nuestros arrojan con tenaz empeño

de sangre empapados, sin ley ni señal,

ninguno deseando quedarse al final,

sino el pecho heroico mostrar a la muerte

y a mas enemigos dejarlos inertes.

los tiros retumban. Con horrible aullar

Atacan los turcos, y caen sin parar;

como tigres vienen, cual ovejas huyen

y tornan de nuevo; los nuestros rebullen

por entre el reducto leonino furor

y sed no padecen, ni fatiga o calor.

Con locura atacan, defiende el fervor.

Por tres días que esperanza acuda

ni el águila hermana los ojos verán.

No importa. Sin miedo, con honra caerán,

como frente a Jerjes los lacedemonios.

¡ Alerta están todos! Ya suben demonios.

Ahora comienza asalto final.

Y rugió Stoletov, nuestro general:

¨!Voluntarios jóvenes – con voz estentórea –

Coronen de laurel de gloria!

El tzar este paso a ustedes confió

y también la guerra, su vida entregó!¨

Con estas palabras orgullo desborda

el batallón heroico, y a la enemiga horda

con firmeza espera. ¡Oh instante sin par!

Los nuestros entonces se dan a tirar

rocas, pues no hay balas, mas otros pertrechos,

sin las bayonetas, aun quedan los pechos,

el morir por todos, que es dulce morir,

ante el universo, y calma sentir

de intrépida muerte, victoria postrera.

¨Bulgaria nos mira sobre esta cimera,

este pico es alto, aquí ella nos ve,

si retrocedemos, ¡la muerte nos dé!¨

¡Ya no quedan armas! Solo hay matanza.

cada piedra, bomba, cada tronco lanza,

cada objeto, golpe, cada alma, tea.

Mas piedras y leños también escasean.

¡Arrojen cadáveres! – se oye que alguien grita.

¡Y los cuerpos muertos allí precipitan

cual demonios sobre un negro ciempiés

que tumban, despeñan, vivos otra vez!

Y los turcos tiemblan, pues no han visto juntos

pelear a los vivos con los ya difuntos.

Y lanzan al aire siniestro gañir,

la lucha se torna matar y morir,

y los héroes nuestros, cual roca inmovibles

rechazan el hierro con pecho insensible,

y viendo a la muerte, sin dolor ni yel,

se lanzan cantando en masacre cruel …

Las hordas salvajes, en nuevas oleadas,

sumergen las águilas valientes, ahogadas.

Un instante y, santo, caerá este lugar.

Radetski, cual trueno, se siente llegar.

………………………………………………………..

¡Y aún hoy día cuando empieza en Balkan tormenta

susurro nostálgico cual eco recuenta

la fama divina, que en la vastedad,

repiten las cumbres y vuela a otra edad!

IVAN VAZOV

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!
И ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!